Уважаеми госпожи и господа,

преди всичко искам да поздравя екипа за разработването на Зелената книга. Според мен документът правилно поставя диагнозата на един проблем, който България обсъжда вече много години.

Ние всъщност нямаме дефицит на идеи за децентрализация. Имаме дефицит на тяхното изпълнение.

Имаме местно самоуправление, имаме нормативна рамка, има стратегии, програми, анализи и международни препоръки. Въпреки това продължаваме да имаме общини със значителни отговорности, но с ограничена свобода да формират собствен финансов ресурс и да провеждат собствени политики.

Затова според мен следващият етап трябва да започне от един много прост принцип:

Функция – ресурс – отговорност.

Ако държавата прехвърля функция към общината, заедно с нея трябва да бъдат прехвърлени необходимият ресурс и реалната възможност за вземане на решение. След това трябва ясно да може да се измери кой носи отговорност за резултата.

Вторият въпрос е финансовата децентрализация.

Тук според мен вече трябва да преминем от дебата дали е необходима към дебата как точно да бъде направена. Трябва да бъдат разработени конкретни сценарии за споделени данъчни приходи, включително за предоставяне на част от приходите от данъка върху доходите на физическите лица на общините.

Но това трябва да бъде направено много внимателно. Ако просто оставим част от ДДФЛ там, където е генериран, София и няколко големи икономически центъра ще получат значително повече ресурс, докато голяма част от малките и периферните общини могат да останат в още по-трудна ситуация.

Следователно финансовата автономия трябва да върви заедно със солидарността и с нов, много по-прецизен механизъм за финансово изравняване.

Третият въпрос, който според мен заслужава по-силен акцент, е регионалното ниво.

Говорим за многостепенно управление, но трябва да си зададем един прост въпрос: кое всъщност е третото стъпало в българската система?

Имаме държава и имаме 265 общини. Между тях регионалното ниво продължава да бъде предимно пространство за координация.

Трябва да решим каква роля искаме да имат регионалните съвети за развитие през следващите десет години – само да координират или постепенно да се превърнат в реални институционални платформи за териториално развитие, инвестиции и междуобщинско сътрудничество.

Четвърто, бих предложил да започнем разговор за диференцирана децентрализация.

Не можем да очакваме една малка община с няколко хиляди жители да има същия административен и експертен капацитет като София, Пловдив, Варна или Бургас.

Затова не е задължително всяка функция да бъде децентрализирана по един и същи начин навсякъде.

Една община може да изпълнява дадена функция самостоятелно. Няколко по-малки общини могат да я изпълняват съвместно. При други функции регионалното ниво може да бъде по-подходящо.

Това е реалното приложение на принципа на субсидиарност – решението да се взема на най-ниското равнище, което действително има капацитет да го изпълни качествено.

И накрая – измерването.

Ако след десет години отново подготвяме Зелена книга, трябва да можем с няколко показателя да кажем: през 2026 г. България е била на едно равнище на децентрализация, а през 2030 или 2035 г. е достигнала друго.

Затова предлагам да помислим за Национален индекс на децентрализацията, който ежегодно да измерва финансовата автономия, реално децентрализираните функции, административния капацитет, регионалната координация, качеството на услугите и гражданското участие.

Така децентрализацията ще престане да бъде само стратегическо намерение и ще се превърне в измерима публична политика.

За мен голямата цел може да бъде формулирана много просто:

повече решения по-близо до гражданите, повече собствен ресурс на местно ниво и повече отговорност за резултатите.

Ако успеем да свържем тези три неща, тогава вече ще можем да говорим не просто за административна децентрализация, а за реално многостепенно управление в България.