Вие сте тук

Каталог

Харалан Александров: Европа на регионите – чрез активно гражданство

Интервю на Димитър Кирилов

Списание „Градове&Региони“, бр. 4

Харалан Александров е антрополог, преподавател в Нов български университет, с научни интереси в областта на социалната антропология, социалната политика и . Дипломната му работа е върху междуетническите връзки в районите със смесено население в България. Има докторска степен по антропология към Института по фолклор и антропология на БАН. Специализира в различни университети в Канада, Словакия, Великобритания, Унгария и Русия. С него разговаряме за проекта „Интеркултуралния диалог – отговор на предизвикателствата пред междуетническите отношения в България” на Гражданското сдружение „Европейска визия за етническа толерантност” (ЕВЕТ).

Това е един доста амбициозен проект на ЕВЕТ, който си поставя за цел да започне трудния, но много важен разговор за сложната идентичност на хората в съвременния глобализиращ се свят и за диалога между културите – отбелязва в началото на разговора Харалан Александров. – Диалог, който трябва да се води както вътре в културните общности, така и между тях. Интересно е, че този разговор започна общността на българските турци и мюсюлмани. 

Самите мюсюлмани също не са еднородна общност...

Това е нещо, които всеки антрополог знае, но ние, представителите на мнозинството в България, сме склонни да виждаме малцинствата като хомогенна група. Истината е, че те са изключително хетерогенни общност, често пресечени от вътрешни линии на напрежение. Проектът започна с изследване чрез фокусни групи по въпросите на идентичността и отношенията между различните култури. Проведохме седем групи в София,  Русе, Шумен, Плевен, Гоце Делчев, Асеновград и Котел, и във всяка от тях се откроиха значителни различия. Например в групата от Гоце Делчев се сблъскаха две гледни точки за това какво означава да си помак или българин мюсюлманин, и стана ясно, че по този въпрос далеч няма консенсус вътре в самата общност. Всички са съгласни, че като български граждани трябва да се интегрират в обществото и да напуснат традиционната затвореност и изолация, но по въпроса как трябва да се случи това мненията се разделят. Едни поддържат, че интеграцията означава туширане на културните разлики, и затова са запазили българските си имена. Тази гледна точка гласи: ние нямаме друг път освен максимално интегриране. Другата позиция е: да, трябва да се интегрираме, но за да получим необходимото уважение и респект от страна на мнозинството първо трябва да постигнем яснота по собствената си идентичност. Според тази гледна точка  сполучливата интеграция е възможна едва след като групите бъдат ясно обособени и културните разлики бъдат признати и зачетени, тоест можем да се интегрираме като различни, не като еднакви. Всъщност, това е големият дебат за границите между интеграция и асимилация. Разбира се, когато става дума за доброволна асимилация, никой не може да бъде упрекван, че избира да си промени идентичността – в крайна сметка цели нации като американската са продукт на доброволна асимилация. Но става ясно, че по въпросите на идентичността в общностите протичат динамични процеси на промяна и въникват втрешногрупови фронтове, които имат пряко отношение към властта и лидерството.

Каква е ролята на лидерството в този случай?

Едно от нещата, които лидерството в малцинствените общности прави, е да налага и да поддържа малцинствена идентичност, защото през нея контролира членовете на общността и ги държи в зависимост. Когато някой си позволи да се отклони от тази предписана идентичност и откаже да следва покорно груповата норма, е много вероятно той да бъде дефиниран като отстъпник и да бъде наказан чрез изключване от групата. Тези феномени отдавна са предмет на философска и политическа рефлексия. На езика на човешките права това е конфликтът между правото на съхранение и поддържане на колективната културна идентичност и правото на индивдуално самоопределяне. На езика на политическата философия това е конфликът между доктрините на мултикултурализма и на либерализма. Нашият подход е да въвлечем хората в тази тематика през личните им и семейни истории, през уникалния им опит като индивиди и членове на специфични общности. Така става възможно да се въведе в публичния дебат въпросът за интеркултурния диалог по един много по-интимен и емоцонално ангажиращ начин, защото иначе той остава просто философска конструкция или в най-добрия случай – политическа мантра. Една от най-интересните находки на този проект е, че хората оценяват идентичността като доста относително понятие. Различните контексти правят релевантни различни линии на разделение или на сближаване, извеждат напред различни аспекти на комплексната идентичност на съвременния човек. Например, когато са в чужбина, определящата идентичност за хората най-често е тази на български граждани, назависимо че тук се определят като турци или помаци.

Интеркултурният диалог спомага ли за по-лесното самоопределяне на личността като част от една по-голяма общност, въпреки различията?

Според мен в съвременната ситуация не може да се постигне хармонична идентичност без интеркултурен диалог. Мисленето и говоренето за различията и общите неща в режим на диалог позволява на хората да си върнат контрола върху идентичността и да се напусне усещането за обреченост по отношение на културната им принадлежност. По тази начин диалогът става условие за постигане на емоционално и общностно благополучие. Идеята на проекта е да насърчи хората да поемат по един по-активен, по-авторски, по-информиран начин авторството върху собствената си идентичност по повод на личното си развитие или развитието на общностите. Тоест да напуснат разбирането за идентичността, за етничността и за националността като природни дадености и да започнат да ги възприемат като културни и социални конструкти, които подлежат на преосмисялне и реконструиране съобразно потребностите на живота. Това релативизиране на разбирането за идентичността ще им позволи да започнат да си играят с нейните аспекти и компоненти, да ги комбинират и рекомбинират и така да сътворяват своята индивдуална и групова идентичност във взаимодействие с други хора, с които споделят подобно или напълно различно културно наследство. В този смисъл проектът е много освобождаващ, тъй като отключва процес на себепораждане. Той насърчава хората да преодолеят ограниченията на външните дадености като език, месторождение, семейство, етнос и да започнат да развиват наднационална, надетническа, надгрупова, може да се каже протоевропейска идентичност. Това е много интересен експеримент, надяваме се да излезе сполучлив.

До момента регистрираме много голям интерес и ентусиазъм от страна на участниците. Проектът също така изследва въникващите регионални идентичности и затова започва с групи, конструирани на регионален принцип. Искаме да раберем доколко европейската политика за развитие на регионите се проектира в полето на идентичността, доколко конструира надлокални идентичности, съотнасящи се към голямата европейска идентичност, и доколко проблематизира националната.

Какво е мястото на регионалните различия в този процес?

В България регионите за развитие са териториално конструирани и не следват някакви исторически дадености, и в този смисъл имат слабо съотнасяне с регионалната идентичност. Не е така с едропейските региони, например във Франция или Германия, които съвпадат с исторически формирали се провинции. Няма как административното деление, което е относително скорошно, толкова бързо да попие и да се превърне в част от самоопределянето. При нас обаче регионалните идентичности имат различни очертания – например източни и западни родопчани. На някои места ние се натъкваме на подобни определения и насърчаваме тази игра с отграничаването и със сближаването, тъй като развитието на общностите следва цикли на нарастваща диференциация и интеграция. Така се опитваме да се доближим до идеала на европейската цивилизация – единство в разнообразието. Тоест да се намери пресечната плоскост, в която е възможно да се чувстваме част от нещо голямо без това да налага заличаване на локалните различия – напротив, с уважение към тях. 

Подобен тип проекти към Европа на гражданите ли водят или по-скоро към Европа на регионите?

..активното гражданско общество е важно условие за разпознаване на сходни интереси по силата на обитаваната територия, постепенното развиване на способността за комуникация през границите на регионите и независимо от политиките на националната държава и съвсем прагматично възползване от възможностите, които предоставя политиката за регионално развитие.

Проектът е организиран в рамките на регионализма, но неговата природа, неговата вътрешна етика е основана на идеята за демокрация на участието, тоест за активното гражданско общество. В момента на полето на европейските политики се борят центростремителните и центробежните сили, и настоящата фискална криза откроява този конфликт. В този сложен контекст се опитва да възникне грандиозният проект за Европа на регионите, който тепърва трябва да намери своята реалност и идентичнност. Така че активното гражданско общество е важно условие за разпознаване на сходни интереси по силата на обитаваната територия, постепенното развиване на способността за комуникация през границите на регионите и независимо от политиките на националната държава и съвсем прагматично възползване от възможностите, които предоставя политиката за регионално развитие. Хората тепърва трябва да се научат да мислят, работят и живеят в регионални категории. Условие за това е тяхната активност, информираност и любопитство. Логиката на проекта следва този път на възходяща идентификация с по-големи територии и общности – започва от индивида и семейството, преминава през населеното място и региона, където проведохме фокусните групи (предстоят два семинара в Северна и в Южна България) и завършва с национална конференция с европейско участие. Това е еволюционната логика на изграждащата се европейска идентичност, която се интегрира и надгражда локалните, регионални и национални идентичности.   

Етнически и конфесионален състав на населението в Бълтария през 2011 година:

Според преброяването от 2011 година разпределението на етносите в проценти следното: българи - 84,8 , турци - 8,8 на сто, други етноси - 1, 5. На практика графата “други” не позволява по-пълно проследяване останалите етнически групи – арменци, евреи, власи, българомохамедани и..т.н В конфесионалния състав на населението доминират православните християни - 82,6 процента. Като мюсюлмани са се определили 12,3 на сто, като мнозинството сред тях са суните, но има и шиити. Следват римокатолиците - 0,6 процента, протестантите -0,5 процента, армено-грегорианците и неголемия брой български граждани, изповядващи юдаизма. 3,9 процента от анкетираните са отказали да се определят като вероизповедание. Към 2005 г. броят на църквите, манастирите и параклисите в България е около 3750, а на джамиите и медсиджите (малки молитвени домове) е 1050.