Вие сте тук

Каталог

Регионалната реформа ще върне хората в управлението на страната

интервю на Пламен Иванов

Списание „Градове&Региони“, бр. 4

Г-н Зеленогорски, на последното общо събрание на АБГР бяхме преизбран за председател на УС. Как оценявате изминалия период и какви задачи си поставя Асоциацията от тук нататък ?
Преди всичко съм обнадежден от широката представителност на форума – участваха делегати от над 100 общини. Асоциацията разширява присъствието си сред местната власт и това е първата и най-важна оценка за нашата работа. В конкретен план делегатите дадоха своята положителна оценка за активната ни дейност през годината. За това говори не само наситения с форуми и прояви календар, а също така откриването на представителството ни в Брюксел, старта на списание „Градове и региони” и пилотния проект за мониторинг на състоянието на местното самоуправление у нас.
Оптимист съм за перспективата през периода 2012-2013 година. Във времето оставащо до изборите през идната година, вниманието на обществото ще се концентрира все повече към политиката и управлението на страната. А това е подходящ контекст да развиваме основната идея на Асоциацията за реформа в местната власт и установяването на второ ниво на местно самоуправление.

На общото събрание споделихте, че силата на организацията е в партньорството в институциите. Но уточнихте, че това партньорство може да бъде резултатно само в контекста на истинска реформа. Как оценявате изпълнението на правителствената програма за децентрализация за изминалата година?
За съжаление заявените намерения не бяха изпълнени. До края на миналата година Съветът за децентрализация и съответно правителството трябваше да изберат формата на регионално самоуправление. По-конкретно потенциалните регионалните ценрове. Също така трябва да са готови или поне да бъдат в напреднала фаза изцяло нов Закон за местното самоуправление, както и някои други нормативни актове, като например Законът за местните финанси. Не са ми известни причините, по които процесите спряха и на дневен ред излязоха съмнителни начинания, като например преместването на държавни агенции извън столицата.

Учудващо е наистина това затишие. Като се има предвид, че тъкмо в края на миналата година бе оповестен мониторинговия доклад на Конгреса на местните и регионалните власт за състоянието на местното и регионлното самоуправление. А така също и препоръка 310 на Съвета на Европа в това отношение.
Не би трябвало да се учудваме, тъй като проблемите в местната власт у нас не са от вчера. Като изключим опита на правителството на ОДС да тласне нещата напред с приемането на Закона за регионалното развитие и установяването на сегашните 28 области, нито едно от следващите не продължи започнатото. Дотолкова доколкото никой не отрича, че такава реформа е необходима, мисля че нещата опират до политическа воля. И решимост да бъде преодоляна нагласата на централната администрация, която в условията на прекомерна централизация се чувства едва ли не призвана да разпределя средства и ресурси.

Има ли АБГР своя визия за местната реформа?
Не бих казал, че става дума само за местна реформа. По същество обособяването на второ ниво на местно самоуправление е също така и крупна административна реформа. Става дума, така да се каже за масирано сдавана не власт от центъра. Преди всичко на компетенции в различни сфери, като например образование, здравеопазване, екология, социална политика и пр. В съвременна и модерна Европа това са дейности присъщи на местната и не регионалната власт. Тъкмо заради това там е постигната необходимата степен на субдиарност, повече хора са въвлечени в управлението на страната и от там то е по-ефективно.

Предполага се, че освен администрацията, хората също са чувствителни към този тип реформа. Имам предвид преди всичко определяните на регионалните центрове, а също така и неизбежното окрупвяне на общините.
Да, така е. Ето защо тази реформа трябва да бъде предхождана от широк обществен дебат. Реално погледното има три възможни варианта за установяване на регионално самоуправление – в досеташните райони за планира, на територията на 28-те съществуващи области или в 12-13 от най-динамично развиващи се български градове.
Поддържаме последния вариан. Макар той да няма традиции у нас, социално-икономическото развитие през последните десетилетия е извело напред тези градове. В тях има необходимия административен капацитет, културен и исторически потенциал. Ето защо, ако не искаме да има изостанала периферия и формално съществуващо и слаби области, ще бъде честно да заложим именно на тези естествени центрове.
Що се отнася до окрупняването на общините, смятам, че това е естествен процес, който би трябвало да се случи при вече изградено регионално самоуправление. Няма нищо по-нормално от това общините в рамките на даден регион да решат този въпрос. Разбира се държавата има своя роля. Именно тя трябва да установи ясни критерии, които очертават способността на общините да изпълняват пълноценно, както собствените си дейности, така и тези, които са им делегирани от държавата.
В един такъв процес АБГР е готова да съдейства. И имаме необходимия за това капацитет.

Колко време би могла да продължи според вас една такава реформа и как биха изглеждали новите региони!
Най-вероятно реформите ще продължат с години, но е важен първочалния тласък, т.е. политическото рещение за регионите, за компетенциите, които ще им бъдат предоставени, финансовото им обезпечаване и провеждането на първите избори за регионални съвети. А също така на регионални областни управители. Според нас областния управител подобно на кмета на община трябвва едновременно да представлява и местното самоуправление и държавната власт. Целият този процес, разбира се, трябва да бъде съпроводен със сериозна законодателна и бюджетна реформа.
Практиката в сегашния модел на административно-териториално управление сочи достатъчно слабости – и заради липсата на добра координация и заради неясните правомощия на областния управител. Ето защо, в контекта на една такава крупна реформа и необходим и нов прочит на държавното управление. И по специално обединяването на визията за вътрешен ред, местно и регионално развитие и администрация. Подобен поглед върху нещата е имало в Царство България, когато министерството на външните работи не е било само полицейско, а имало своите отговорност в областта на местното развитие и администрирането. Има го и сега в модерна Европа, например Франция и Естония.
Също така АБГР е за ремунипализация на големите градове. Употребявам термина, защото мнозина си спомят, че до средата на 90-те години в София имаше райони с районни съвети и собствен бюджет. В това отнощеине чужденците не могат да ни разберат, т.е. как можем да имаме двумилионна без съставни муниципални общини. Още по-малко пък човек може да им обясни каква е логиката, примерно да обявиш за град Банкя, Бухово или Нови искър, а не им предоставиш общинско самоуправление.

Не рядко в обществото се изразяват страхове дали децентрализацията и създаването на второ ниво няма да увеличи администрацията, която и у нас и без това е огромна?
Според мен такава опасност не съществува. Предоставяне на компетенции към нивата надолу е свързано със съкрашения в централната администрация.. Няма логика, например образователното министерство да се оттегли от прякото управление на професионалните средни училища и в същото време да запази звената и числеността на администрацията, която досега е осъществявала това управление. Същият пример мога да дам и с Агенция „Пътна инфраструктура”. Когато регионите си поемат пътищата с колакло и регионално значение, а за агенцията останат само магистралите и тези с национално значение, тя не може да остане в същия размер и численост.

Какъв бил ефектът от този тип реформа и децентрализация, който говорим?
Ефекът е най-вече в това, че повече хора ще участват в управлението на местните и региналните работи. Виждаме, че централизацията и вземането на решения в София, както се казва с дистанционно в ръка, нанася тежки поражения. Най-вече в периферията на страната, която обезлюдява. Някои проучвания сочат катастрофано застаряване на нацията и смаляването и до 5 милиона през идните няколко десетилетия.
Причина за това , е че енергията на хората по места е съзнателно подтисната. И както се казва всеки гледа и чака и на София, където се решават и най-малките проблеми. България ще живне и хората ще станат по-активни само и когато бъдат оставени сами да решават своите местни въпроси. И, разбира се, разполагат за това с необходимите средства и ресурси.
Другата голяма полза според мен е, че най-сетне могат да тръгнат и структурните реформи. В голяма степен тези реформи са затлачени в различните сектори най-вече заради това, че се извръшват „отгоре”. Пример за това са реформите в здравепозването и в образованието. Поради липса на инстутиционална връзка и на регионално самоуправление, общините са принудени да поемат институти с регионално значение.
Тук особено ясно се вижда, вижда от регионално самоуправление и възможност на на хората да поемат публични услуги и политики, които не са по силите на една или друга община.
На трето място, българските региони ще се отворят към регионите в други страни и това ще бъде нова възможност за инвестици, за обмен на култура и традиции.
На следващо място при наличието на второ ниво би позволило да се премине към ефективна децентрализация на някои от оперативните програми по линия на европейските фондове. Знаем как в Чехия предвидливо издършиха реформата в местното самоуправление, тъкмо в навечерието на членството си в ЕС.
По-нататък, ако щете, реформата ще бъде предизвикателство за българските политически партии. Регионалните политики при тях са слабо застъпени, а регионите тера инкогнита Даже, ако видите уставите, ще видите, че регионалните им структури са най-хлабите. Такъв тип административно-деление не спомага за демократизиране на партии, за ешелониране вътре на политическия процес и израстване на политиците. Т.е. да минеш по цялата стълбица – през общинския съвет, през областния и вече събрал опит и доказал се, да станеш народен представител.

Несъмнено е така. Ползите са очевидни. Защо тогава липсва политическа воля и децентрализацията през годините буксува?
Причините са две. Едната е, че има една изначална грешка е това е отпадането на второто ниво в новата Конституция, която бе приета през 1991 година. Другата че, за разлика от съдебната система, тук мониторинга не е толкова настойчив. В някаква степен в ЕС е прието, че всяка държава урежда своята вътрещно управление, както намери добре. Стига да е в синхрон с общите препоръки, примерно на Европейската харта за местно самоуправление. Разбира се, вече има и проект за харта за регионалното самоуправление, но не мисля, че ще спечелим много, ако чакаме нейното приемане. За мен дватата проблема, които трябва да реши България през идните години е: установяването на независимо правосъдие и на субсидиарност в управлението на страната.
Що се отнася до политическата воля, мисля, че вкусът към централизацията и към дистанционното решаване на проблемите в страната бе култувиран доста дълго в българските политически партии. Но, както виждаме, колкото по неефективно и отчуждено от хората става управлението, толкова по-несигурна е и съдбата на така наречените стари партии. Един вид конфликт между модерността и домодерното. Не искам да съм лош пророк, но изборите през идната година, най-вероятно ще потвърдят това състояние на нещата.